Имало една страна, която се наричала Песния. В нея живеели песнолюби. Весели, добри хора. И много обичали да пеят. Царят им се казвал Песнолюб Първи. Така наричали всичките си царе. Това означавало "първи сред песнолюбите".

Към двора имало песенна работилница. Почетно място. Особено. Там се трудели четирима придворни майстори на песни и хиляда помощници. 

Песнороз кръщавал творбите си с имена на цветя. Песните му били сладки и ароматни. 

Песнопаун бил рядко суетен. Той познавал всички тънкости на песенното майсторство. Музикалните му творби били изпъстрени с "ефекти" и то така, че и най-претенциозното ухо нямало за какво да се хване да го укори.

Песноправ бил най-трудолюбивият и прилежният. Той създавал всички песни за празници, чествания и годишнини в царството. Вярно, те всички си приличали, но в царството винаги имало какво да се пее по тържествен случай и то композирано по всички правила на музикалното изкуство.

Последният се наричал Песенко. Това за какво говори? За нищо забележително. Но песнолюбите не знаели как по друг начин да го наричат. Песните му звучали така различно, че никой не мислел за майсторство или съвършенство. Никой не мислел удачна ли е тази мелодия или този преход. Просто слушали. И не знаели какво да мислят, но веднага ги запявали.

В Песния ежегодно провеждали един специален празник - Ден на Песента. Най-тържествената част от празника бил Песенният турнир - състезание между майсторите на песента. На победителя Песнолюб Първи връчвал своя приз - Царската Нота. Тя била изработена от благородни метали и инкрустирана със скъпоценни камъни, сияела като слънце денем и нощем. Струвала цяло състояние, но никой не мислел за това, защото стойността и като почетен знак била неизмерима. Година след година призът печелел или Песнороз, или Песнопаун, което ги било превърнало в непримирими съперници. Песноправ нито се надявал, нито се стремял към царската награда. Но не било така с Песенко. Той смятал, че песните му с нищо не са по-лоши от тези на другите и заслужава Царската нота не по-малко от тях. Но ... никога не я получавал. Истината е, че той познавал в дълбочина музикалните техники, знаел как да създаде песен по-сладка от тези на Песнороз, по-ефектна и сложна от тези на Песнопаун и най-важното - такава, че да се хареса на царя.

И една година жаждата му да стане победител го обладала до такава степен, че той я създал. Създал песента, която спечелила Царската Нота. Множеството ликувало, царят се усмихвал благосклонно, Песенко държал приза в ръцете си, но не изпитвал капка радост - сърцето му странно мълчало. Сърцето, което  винаги пеело ... Когато плачел и когато се смеел, той винаги го чувал. Онази нота отвътре. Тя била като корен на дърво, който го крепял, без да го осъзнава до момента. И ето, стволът, клоните и листата му били на място, но коренът изчезнал.

Късно вечерта, когато целият град заспал, Песенко будувал. Измъчвали го въпроси: "Какво и е лошото на песента, та тя хареса на всички?" "Сам знаеш какво, - отговорил изведнъж някакъв неведом глас, - теб те нямаше вътре." "Но аз я съчиних" - извикал Песенко. "Да, но тя не е част от теб, нямаш право на тази награда. Спомни си какво направи!" И Песенко си спомнил: преди година, когато взел решение на всяка цена да спечели турнира, той заглушил своята нота, за да напише музиката, която трябва, за да стане победител. А заедно с нея сподавил и радостта, и усмивката. Вече се зазорявало, когато Песенко получил това прозрение. Той хванал Царската Нота, неговото проклятие, и я ударил в земята. Тя се разсипала на камъчета. Толкова крехка излязла, пък макар и царска.

И тогава, окъпан в лъчите на Изгрева, Песенко полетял над Песния. Крилата му не се виждали, но се чували. 

За какво ти е Царска Нота, когато си имаш небесна?!

Един юнски обед цветчетата дремели под топлите лъчи на слънцето и в полусън слушали тихото жужене на насекомите. Изведнъж се разнесло по-силно бръмчене, което ги накарало да вдигнат главици към небето. Над тях се носела малка птица, каквато досега не били виждали. И най-странното било, че птицата имала на главата си цветче със същата форма като тях, което се въртяло в кръг много, много бързо. Но внезапно бръмченето утихнало, цветчето спряло да се върти, а малката непозната птица тупнала на земята досами храста. О, какво вълнение, какво вълнение за малките цветчета! Та те току-що били видели една своя сестра да лети и нямали търпение да разпитат малката птица. И малката птица им разказала, че е детска играчка и се нарича Вертолет, цветчето на главата и - Перка, която издига целия Вертолет във въздуха, но затова му трябва Енергия. Вертолетът взимал своята Енергия от Батерия, но тя за нещастие се изчерпала и затова той тупнал на земята. Вълнението в цветния храст се усилвало, цветчетата досега не знаели, че са Перки! А дали уважаемият Вертолет не знае откъде другаде може да се вземе Енергия, защото те категорично не разполагали с Батерия? Вертолетът знаел, защото често бил продухвал страниците на енциклопедията в детската стая и бил много начетен - Енергия давала течащата вода, вятърът ....Тук емоцията разбила градусника на вълнението – Палавият Вятър, разбира се, ето кой ще ги издигне във въздуха, та нали са Перки! Но Вертолетът попарил ентусиазма им, защото бил чел и други страници от детската енциклопедия и според него най-важната причина да стоят закотвени насред полянката била, че техният храст има Корен. Цветчетата тъжно погледнали надолу към основата на храста, но бързо вдигнали глави. Желанието им да пътуват било толкова силно, че решили да се откъснат от Корена. Тяхната приятелка жабата донесла на гърба си от потока един малък рак, който прерязал със щипките си стеблата им. А Палавият Вятър се престорил на Вихър, увлякъл ги и ги издигнал нагоре. Цветчетата-Перки се въртели все по-бързо и по-бързо, издигали се все по-високо и по-високо. Хвърлили последен прощален поглед към родната поляна и се понесли в безкрайната небесна шир. Защото даже този, който има корени, може да лети, стига да го желае на всяка цена!

И все пак на света имало две очи, които се взирали с лошо в този оазис на спокойствието, имало едно сърце, което не възкликвало с радост: "Нека царят и царицата да живеят вечно!".

В съседното царство живеела красива, но зла и себична принцеса. Докато младият цар бил още принц и нямал семейно гнездо, лошата принцеса се надявала тя да стане избраница на сърцето му и да седне до него на престола. Но когато се спрял на друга и заживял щастливо с нея, черната душа на отхвърлената принцеса закопняла за отмъщение.

Близо година след сватбата на царската двойка, злата им съседка пристигнала на посещение. В кортежа и имало една карета, натоварена с подаръци за младоженците, които гостенката поднесла с лукави думи и неискрена усмивка. Сред подаръците имало един  "специален" - изключително красива наметка, която принцесата занесла при най-черната магьосница, да я омагьоса така, че когато царицата я сложи, да падне мъртва.

Младите господари на царството приели гостенката и нейните дарове с неподправена радост. Поканили я сърдечно да им гостува по-дълго, с което тя охотно се съгласила. Настанила се в двореца и започнала да споделя дните на младата царица.

Една сутрин двете се канели да излязат в градината, когато неочаквано заръмяло.

– Защо, Ваше Величество, не сложите наметката, която Ви подарих? – предложила принцесата на царицата. – Толкова искам да видя как Ви стои!

Домакинята с радост се съгласила да достави това удоволствие на своята гостенка и веднага разпоредила да и донесат дрехата. Сложила си наметката на прага на замъка и пристъпила в градината. Но още с първата крачка рухнала на земята. Слугите се втурнали на помощ на господарката си. Внесли я в двореца и се опитали да я свестят, но безуспешно. Извикали най-добрите лечители от царството, но никой не могъл да изтръгне царицата от мъртвешкия и сън. Да, сън! За голямо неудовлетворение на коварната гостенка, господарката на замъка продължавала да диша, макар и в несвяст.

Царят бил безутешен, което дало повод на принцесата да удължи престоя си, за да "подкрепи" съседа си в бедата. И тъй като господарят почти не бил на себе си, лукавата принцеса поела управлението на замъка и царството. Нещастните поданици понесли двоен удар - не само че загубили любимата си царица, а в едно с нея си отишли и добрата дума, и всякаква помощ в несгодите им. Самозваната "господарка" била жестока и неотзивчива.

Над царството паднал мрак.

Една нощ всички в замъка спели, само зад едно прозорче в кулата свещта не угасвала. Там била шивашката работилница и в нея едно малко момиче се опитвало да изпълни непосилната задача, дадена му от злата принцеса. Наближило зазоряване и то окончателно се убедило, че няма да успее да се справи с поръчката на господарката. Тогава се свило в ъгъла и горко заридало. Плакало дълго, докато не го сепнало тихо цвъчене. От една дупка в стената се подавала миша главица и го гледала строго.

– Защо плачеш, малко момиче? – проговорила мишката с човешки глас. – Сълзите ти текат като река и скоро ще издавиш мишлетата ми!

– Как да не плача?! – подсмръкнала невръстната шивачка. – Новата господарка ми даде да свърша до сутринта толкова работа, колкото две умели шивачки не могат. И сега, след като не се справих, ще ме накаже жестоко. Може дори да загубя живота си. О, защо Бог позволи да се случи това с милата ни и добра царица?

– А какво се е случило с нея? – полюбопитствала мишката.

И детето и разказало всичко за нещастието, сполетяло царицата.

– Хм, спи непробудно, казваш? – замислила се мишката. – Това ми прилича на някаква магия или проклятие и ми се струва, че знам как да ти помогна. Слушай какво ще ти разкажа... Сега в тази работилница работят много жени, но от моята баба знам, а тя го знае от своята баба, че преди много години тук имало само една шивачка и тя се справяла сама с ушиването на всички нови дрехи и поправка на старите, които били нужни в замъка. Как успявала ли? Това, разбира се, не е по силите на един човек, но тази шивачка имала вълшебна ножица и вълшебна игла. Ножицата крояла и режела сама, а иглата сама шиела. Вечер, като свършела работа, майсторката скривала ножицата в нашата дупка, а иглата носела забодена на ревера си. Какво е станало с иглата не знам, но ножицата след смъртта и останала в нашата дупка и стои там до ден днешен.

– Но на мен само иглата би могла да ми помогне, – прекъснало я момичето, - и то ако шие бързо като светкавица!

– Почакай, не съм свършила – казала мишката. – Вълшебната ножица може още нещо - тя разсича всяка зла прокоба, всяко проклятие. Аз ще ти я дам. Ти намери начин да влезеш в покоите на царицата, а ножицата сама ще свърши останалото. Така ще спасиш цялото царство.

С тези думи мишката се шмугнала в дупката и след малко четири големи мишока изнесли старовремската прашна ножица.

Малката шивачка едва успяла да я сложи в джоба на престилката си, когато вратата се разтворила с трясък. Утрото било настъпило и злата принцеса била дошла лично да вземе това, което била поръчала. Когато разбрала, че момичето не е смогнало с работата, креснала на стражата:

– Наложете тази мързелива и некадърна прислужница с бич, да запомни кога е нарушавала господарската воля!

– Моля Ви, господарке, – разплакало се девойчето – съзнавам колко съм виновна пред Вас и че напълно заслужавам наказанието си! Но аз съм малко момиче и може и да не преживея толкова сурово наказание. Позволете ми само, преди да го изпълнят, да се простя с нашата царица. Защото заради особеното състояние, в което се намира, може и да не се срещнем скоро на небето.

– Е, добре, – съгласила се великодушно принцесата, на която допаднала идеята, че съперницата и може дълго, ако не и вечно да блуждае между небето и земята, – посети покоите на царицата и след това приеми наказанието си!

Стражата отвела малката шивачка в покоите на царицата. Момичето се приближило до постелята и бръкнало в джоба на престилката си. Като извадило ножицата оттам, тя се изтръгнала от ръцете му и щрак-щрак-щрак – започнала сама да реже омагьосаната дреха. Щрак-щрак-щрак, докато накрая от омразната наметка останали само късчета! А от устните на царицата се изтръгнала една лека въздишка и тя се надигнала в леглото пред смаяните погледи на стражите. 

Ех, каква радост настъпила в замъка, с думи не може да се опише! Само един не бил доволен, разбира се, - лошата принцеса! Тя не могла да преживее този провал и се хвърлила от един висок прозорец на замъка.

Царят и царицата отново заживели щастливо, а заедно с тях и цялото царство. Вълшебната ножица останала като награда за малката шивачка, за да и спори в работата. За друго повече не се налагало да я ползват в тази благословена земя.

Това се случило преди много, много години. И царят, и царицата, и малката шивачка отдавна, отдавна ги няма. Само ножицата е още тук и ние я даваме на теб, за да не се задържа нищо лошо в живота ти и в него да царят мир, благоденствие и любов!